ХОМЕОПАТИЯТА – НЕРАЗДЕЛНА ЧАСТ ОТ МЕДИЦИНАТА

Хомеопатията е терапевтичен метод, който използва субстанции от различен (в повечето случай естествен) произход, стимулирайки естествените възможности на организма да се справи с болестта. Тя обръща внимание на съвкупността от физически и психически характеристики на пациента, като се старае да възвърне нарушеното равновесие. По този начин атакува не само симптомите на болестта, но и лекува болния като цяло, като индивид поставен в специфичното си обкръжение в обществото – т. нар. “терен”*.

*Базисно, сборно понятие в хомеопатията – обединява понятията “хроничен начин на реакция” и “чувствителен тип”. Най-общо под понятието “терен” се разбира съвкупността от физическите, психическите, поведенческите и наследствените особености на човека, както и факторите от околната среда, които по един или друг начин оказват влияние върху живота , здравето и начина на протичане на болестите на съответния индивид – бел. авт.

Терминът хомеопатия е използван за пръв път от д-р Самуел Ханеман в началото на 19 век. Наименованието произлиза от двете гръцки думи: homeo– подобен, и pathos – страдание, болка.
Хомеопатията се определя като метод от медицината, в чиято основа стои идеята да се лекува пациентът с такива вещества, които могат да предизвикат при здрав индивид симптоми, подобни на тези, които се наблюдават при болния. За целите на хомеопатията, тези субстанции се разреждат и динамизират, след което се предписват в безкрайно малки дози. Оттук изхождат и два от основните принципи на хомеопатията: принцип на подобието – т. е. подобното се лекува с подобно, и принцип на безкрайно малката доза.

ИСТОРИЧЕСКИ КОРЕНИ

Основите на хомеопатията могат да бъдат открити още в древността при бащата на медицината – Хипократ (460 г. пр.н.е). В своите трудове той говори за основните принципи на медицината, които са валидни и днес. Освен върху необходимостта да се познава човешкото тяло и начинът, по който то функционира (т. е. анатомията и физиологията), Хипократ набляга върху значението на клиничния преглед и снемането на подробна и задълбочена анамнезата на болния, както и върху съобразяването на лечението на всеки пациент с неговата възраст, морфология, пол, начин на хранене, включително и с климатичните особености, при които живее. Древногръцкият лекар е и първият, който обявява, че някои болести се лекуват чрез противоположности (лечение на топло чрез студено), други напротив – чрез подобия (топло чрез топло). Според Хипократ, всеки болен, в зависимост от реактивността си, реагира по различен начин на едно и също заболяване, както и на един и същ метод на лечение.
Върху тези основи изгражда теорията си и д-р Кристиян Фредерик Самуел Ханеман (1755 – 1843 г.), който формулира хомеопатията като медицинска наука и пряко я интегрира в нея като терапевтичен метод. Роден в гр. Мейсен, Саксония, той учи медицина в Лайпциг от 1775 до 1779 г. През 1780 г. започва да работи като лекар, но скоро се разочарова от неефективността на използваните тогава методи и лекарства, изоставя медицинската си практика и се посвещава (в продължение на 6 години) на изследователска работа. Поставя си за цел да изучи ефекта на лекарствата, като приема тезата на известния швейцарски лекар фон Хален, според който въздействието на медикаментите трябва винаги да се експериментира върху здрави хора.
Докато превежда “За медицината” на шотландския лекар Кълан, Ханеман е заинтригуван от едно интересно наблюдение: хининът (добре познато средство против треска), приеман във високи дози от здрав човек, може да предизвика при него симптомите, които обикновено лекува при болния. Той изпробва действието на хинина върху себе си и установява, че лекарството действа на принципа на подобието, т. е. предизвиква в здравия организъм същите симптоми, демонстрирани от болния. Така през 1796 г. ( в годината когато Ед. Дженър прави първата ваксинация) Ханеман открива един от основните принципи на хомеопатията.
Изхождайки от този принцип, Ханеман продължава изследванията си, като експериментира действието на близо 100 вида медикаменти върху себе си, учениците си и членовете на семейството си. В хода на работата, той решава значително да разреди лекарствата и установява, че по този начин не само не намалява ефикасността им, а напротив – увеличава я.
През 1810 г. Ханеман публикува за пръв път “Органон на лечебното изкуство”, който полага основите на хомеопатията и който и до днес остава един от основните трудове за методиката на този тип лечение. Ханеман преподава от 1811 до 1821 г. в медицинския факултет в Лайпциг и постига удивителни резултати по време на епидемиите от тиф (през 1814 г.) и от холера (през 1831 г.). Оттогава започва и разпространението на хомеопатията в Европа и по света.

ПРИНЦИПИ НА ХОМЕОПАТИЯТА

Известно е, че хомеопатията се основава на три важни принципа, формулирани от Ханеман: принцип на подобието, принцип на безкрайно малката доза и принцип на съвкупността при дефинирането на терена.

ПРИНЦИП НА ПОДОБИЕТО

Самуел Ханеман е един от първите привърженици на експерименталния метод в медицината, усърдно защитаван по-късно от Клод Бернар и валиден и до днес. Основният му принцип, революционен за своето време е, че човекът е най-добрият терен за изпробване на едно лекарство (много по-добър от лабораторните животни).
“Животното – пише Ханеман – не може адекватно да представи промените, които стават с него и усещанията, които изпитва. Единствено човекът може да изрази всичко това с думи.”
Ханеман е открил това, което и съвременната фармакология (било тя хомеопатична или традиционна) признава: данните, обобщени при експериментите върху животни, не са валидни за хората. Независимо от типа лекарство, единствено клиничните експерименти върху хора, могат да дадат точна представа за неговото действие, за показанията и противопоказанията му.
И в наши дни, процесът на лансиране на нов медикамент, освен изпробването му върху лабораторни животни, включва неизменно и един дълъг и сложен етап на клинични опити върху хора.
Експериментът с хинина, на който Ханеман подлага себе си и учениците си, е илюстрация именно на този принцип. Заключенията са ясни: под въздействието на хинина, здравият организъм развива симптомите на маларийната треска (хининът също така е и основното лекарство при малария). Тази констатация стои в основата на принципа на подобието (обявен през 1796 г.). Ханеман също така констатира, че пациентите не реагират по един и същ начин на лечението с дадено лекарство. А този факт отвежда до един друг основен принцип в хомеопатията: значението на “терена”.

ТРИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЗАКОНА ЗА ПОДОБИЕТО

1. Всяко вещество, което притежава обективно фармакологично действие, независимо дали е с животински, растителен или минерален произход, предизвиква у здрав човек съвкупност от симптоми, които го характеризират.
2. Всеки болен проявява съвкупност от симптоми, характеризиращи както болестта, така и самия него като човек.
3. Оздравяването може да се постигне чрез предписване на много малки дози от веществото, способно да предизвика същите тези симптоми, ако се приеме в по-голяма доза от здрав човек.

Следващите два примера илюстрират добре принципа на подобието:
При ухапване от пчела, върху кожата се появява възпаление с розово-червеникав цвят, което е съпроводено с усещане за щипене и парене. Това състояние може да се облекчи с различни средства – компрес със студена вода или оцет, успокояващ антихистаминов мехлем и т. н. Съобразно принципа на подобието, всяко възпаление (начална форма на абсцес, ангина, ставни болки, алергични обриви) може да се лекува чрез многократно разреден разтвор от пчелна отрова (Apis mellifica).
Натравянето с арсеник се проявява чрез смущения на стомашно-чревния тракт. В минимални дози обаче (при които няма опасност от отравяне), той се използва в хомеопатията за лечение на подобните диспептичните прояви.

ПРИНЦИП НА БЕЗКРАЙНО МАЛКАТА ДОЗА

Когато лекарят-хомеопат лекува пациент, той му предписва в малки дози лекарство, което, поето в големи количества от здрав човек, предизвиква у последния симптоми, аналогични на тези, от които се оплаква болният.
Съвкупността от тези оплаквания представлява “патогенезата”* на медикамента. Всяко лекарство има своята патогенеза. Тя описва ефекта му върху:
1. Соматичното състояние (т. е. състоянието на различни органи);
2. Психо-eмоционалното състояние ;
3. Общите показатели – обща чувствителност към студ, горещина, влага и т. н.; модалност.**

*Механизмът на възникването и развитието на болестите. Тя обяснява защо и как се развиват патологичните промени в отделните органи. Разяснява също и причините за появата на различните болестни симптоми – бел. авт.
** Модалност – това е промяна към подобрение или влошаване на даден симптом на болния в зависимост от климат, сезон ,час на денонощието, поза и т.н – бел. авт.

Трябва да се отбележи, че традиционната медицина познава много случаи на промени в състоянието в зависимост от дозата на приеманото лекарство: например содата бикарбонат в големи дози е очистително (слабително средство), а в малки се предписва против разстройство; напръстникът (Digitalis purpurea), отровен за сърцето в големи дози, е също така класическо лекарство за сърдечна недостатъчност, когато се приема в малки количества.
Опиумът е добър пример за парадоксалния ефект на големите и малки дози: приеман обикновено като приспивателно, под формата на хомеопатичен разтвор, той се предписва и като средство против сънливост.
Кафето също може да бъде и сънотворно средство (освен добре познатия му ободряващ ефект).
Съществува обаче едно условие, за да се прояви това свойство: разтворът от предписаното лекарство трябва предварително да се динамизира, което усилва действието му. Двата процеса – разреждане и динамизиране – се извършват в лабораториите, където се приготвят хомеопатичните лекарства.

<<към  начална страница